Виктор Топлийски                             КЛАСИЦИТЕ НЕ СТРАДАТ
                             документален разказ            Големите български писатели имаха привилегиите да са на вниманието на особени хора.          Матеев работеше в Съюза на писателите като домакин и снабдител. Наред с това погребваше хората на перото. Аз имах честа да му помагам. Получавах подобаващо възнаграждение…           Безпаричен ден. Влизам в кафенето на Съюза. -         Колко?- пита Матеев. -         Лев и нещо. -         С моите стават три. Ще стигнат за две менти и бира.Странна комбинация, но
си трая. Изпиваме бирите и продължаваме с ментите. Матеев седи замислен и подръпва хайдушките си мустаци. Накрая казва просветнало: -         Мама му стара, ще ги взема на живо! Ти оставаш тука и чакаш…      Тъне в неизвестност. Аз пресушавам на малки глътки чашката. Чудя се как ли ще се измъкнем от безпаричието. Не мина час. Цъфна ухилен. -         Дигаме гълъбите! - командва той и хвърля мизерните ни левчета на барманката. Понaся се към изхода. Следвам го с безгрижието на осиновен от съдбата човек. Денят ми се струва прекрасен. -         Стоп! – Матеев се заковава с гръб към мен. Прави рязък кръгом и се озоваваме лице в лице. Пуля се глупаво. -         Ти нали искаше оная машина? – гледа ме хипнотизиращо. Аз го гледам, като извънземен. Моята отколешна слабост са старинните пишещи машини. -         М...да – проронвам. -         Двайсе лева – отсича той. -         Нали знаеш, че нямам ни стотинка. -         Ще имаш да даваш! – отсича Матеев и ме зарязва.    Ще ми се пръсне сърцето. Колекционерски трепети. Започвам да си тананикам “Кинг ъв дъ роуд”. Денят ми се струва още по-прекрасен.    Пристига Матеев с кашон, вързан с книжен канап. -         Хващай!    Хващам. -         Айде!    Помъкваме кашона към “Солунска”. -         Нали се водеше – питам. -         Трай! Отведе се! -         Ама как? -         Лин Бяо я отведе на вторични – хили се и ме гледа нежно, по бащински.    Смея се със сълзи.    Лин Бяо е жълтеникав мангал – гном , с дръпнати очи. Висок е под кинта и петдесе. Матеев преди години го домъкна от “Шанхай”. Това е стара бойна кръчма на Сточна гара, в която се събират хамали, каруцари, комарджии и тем подобни пияници и айдуци. Накара го да изчисти едно от мазетaта в къщата до писателите, която също се водеше на Съюза, и то се знае на Матеев. Там бяха складовете – неговото царство. Разправят, че тук е живял куплетистът Миленков – авторът на песента “Ех, да бех богатско чедо, Буров да ми беше дедо”. Та от същата песен произхожда прякорът “Буров”, който ми лепна артиста Любо Чаталов преди много години.    Лимби бе силно наш човек, спеше в мазето на кашони и продаваше семки. Наемът беше двайсет пакетчета месечно.    Спираме чак на булевард “Витоша” . Там Матеев ми нарежда да заема маса във “Волга”, докато той прескочел до тях да укроти жена си ... -         Сядаш и поръчваш без никакви притеснения! -         Добре де , ама нали нямаме пари ? – притеснявам се аз. -         Кой няма? – И вади плик, пълен с десетарки.         -     От къде? – гледам смаяно. -        От Стоян Даскалов. -         Че нали е болен? Какви пари от тоя скъперник? -        Болен... Мре в правителствена. Нали ти казах, че ги взимам на живо...от фонда на Съюза. Това е помощта за погребението която се отпуска. -         Гениално, но ако не... -         В кърпа ни е вързан! Питах дежурния.    Матеев пресича “Витошка” и продължава по “Солунска”, а аз, с възвишени мисли, помъквам кашона към ресторанта.    Сядам на нашата маса и кака Жана, без да пита, донася голяма халба бира и първите четири кюфтета. След малко пристига и самият Матеев, който нежно щипва келнерката по бузката и продължава да поръчва.    По някое време Матеев казва: -          Що не идем да гледаме мача у вас, а и да ти помогна за машината. -         Екстра – реагирам с готовност.          Матеев плаща. Взимаме две шишета служебна ракия, една кесия с топли кюфтета,        както си е потребно, и се отправяме към нас.          Влизаме в коридора. Телефонът звъни, та се къса. Вдигам слушалката. -         Здрасти, Викторе . От протокола. Данчо при теб ли е? Казаха ми че заедно сте тръгнали.    Занемявам. Мисля си, някой ни е топнал, че сме отвели машината. -         Нн...е – мънкам аз. -         Е, значи скоро ще дойде, предай му че току-що Ст.Цето почина. Той знае какво да правите. Приятна почерпка.    Та така го подхванахме класика - на живо. После продължихме и на умряло. Погребението мина блестящо. Венци, букети, ленти – всичко осемдесет лева.За останалите се досещате ...    Синът остана много доволен, а дъртия скръндза остави много пари. Е, наследникът за благодарност ни покани на ресторант за Бог да прости. Пийнахме и хапнахме обилно. Накрая  подаде триста лева на Матеев. Аз се опулих. -         Разбрах, че толкова трябват – каза той. -         Благодарим, благодарим, Бог да го прости баща ти, добър човек беше – каза Матеев и тъжно отсипа на пода.  Синът се здрависа с нас и тръгна. Дъртият скръндза сигурно се е обърнал в гроба. Бог да  прости! Животът продължава.