Прочетен: 1100 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.11.2012 09:07
или
щастливите пичове
Рано за футболисти, късно за партизани...
Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оцелели? Но съществува друг въпрос: "Дали сме оцелели?" К.Павлов
документален роман
от
Виктор Топлийски
Любезни ми читателю. Това е една книга за любовта... Е, и за едни други работи. За “най-голямата любов” – футбола . За незабравимите любимци на публиката, народа и жените. За тез щастливи пичове, които остават завинаги в нашите сърца. Тази книга сама ще се напише пред вашите очи не под мъдрото ръководство на партията, а с помощта на легендарният футболист бате Тони Кръстев. Той има “неблагоразумието” да е още жив и да води треперещата ми ръка. Помагат и други “болни” на тема футбол глави. Нек оставим един мил и романтичен спомен за идните поколения.
20 училище “Тодор Минков”
То е съвсем на близо до кооперацията на Гуджо. Намира се на булевард Скобелев и улица Цар Борис І. Дори се чува звънеца. Класната стая на осми ге е на втория етаж до лекарския кабинет. Той седи на третия чин в първата редица. До него е Маргарита Лазарова или Маргото както всички и казват. Пред тях са Захаринка Захариева и Георги Поляков или Бидото, както го е кръстил Гуджо. Сега всички така му викат. Жорж Бидо е бивш премиер - министър на Франция.
Гуджо си взема чантата и с бодра крачка излиза. Леко и весело му е. Наспал се е. На улицата маляци играят с гумена топка. Тя отхвръква и пада пред него. Протяга крак и я спира. Започва да жонглира с двата крака. Ритва я нагоре и с глава я праща обратно към играещите. Тръгва към училище. Засвирва си с уста махленския сигнал “Оле ор Кангасейро” от едноименния филм.
Откъм ъгъла се задава господин Харбов облечен в бежов кадифен костюм . Пред него весело тичат две ловджийски кучета. Гуджо вежливо поздравява и ги погалва. Те го близват по ръката.
- О, здравей Викторчо.! Можеш ли да кажеш на чичо ти да мине през нас.
Телевизора нещо не работи.
- Добре, чичо Харбов – отвръща и се отправя към главния вход на
училището.
Той е забранен за ученици, но нашия си пада малко нахалник и не му пука. А няма и кой да го спре. Първият час още не е свършил и учителите са по класните стаи. Отправя се към тяхната. Със задоволство забелязва, че вратата е широко отворена и няма никой. Сяда си на мястото. Отваря чантата. Вади тетрадка. Прелиства я весело, но нещо в миг го жегва. Май не си е написал домашното по алгебра. А втория час имат точно алгебра при тая гадина класната -Угърчинска. В тоз момент се чува звънеца. Часът е свършил. Коридора се оглася от весел глъч. Откъм двора започват да пристигат съучениците му от часа по физическо. Влиза и Маргото . Усмихната сяда до него. Той весело я сръчква с лакът. Ръгва го и тя.
- Марго, май нямам домашно...
- Май, а ? Ще ме скъсаш. Та ти никога нямаш. Дай да ти го напиша. Голямото
междучасие ще черпиш.
Избутва тетрадката към нея. Тя щраква с химикалката и почва да пише. Отличничка е и домашното го знае наизуст. Умее и да имитира грозния почерк на своя съученик. Гуджо я погалва по заголеното бедро. Тя леко го перва с ръка и продължава да пише. Прозвучава звънеца. След малко в стаята влиза класната. Дежурният командва:
- Клас стани! Клас мирно!
- Сядайте - отсича строго Угърчинска.
Маргото сяда. Бързо дописва домашното и ловко плъзва тетрадката пред ухиления до ушите съученик.
- Викторе! Какво си ми се нахилил насреща като печена тиква. Пак не си бил на
физическо. Другаря Ганов е отбелязал в дневника.
- Освободен съм!
- Кой те е освободил?
- Лекарска комисия.
- Каква комисия? Ти да не ми се правиш на войник бе?
- Доктор Памуков ме изпрати в тубдиспансера в Дианабад и там ме
диспансеризираха. Имам Морбус Осгут Шлатери на двете колена.
- Че как се докопа чак до доктор Памуков. От него ли научи тия Шалтери.
- Съученик е на майка ми. И не са Шалтери, а Шлатери.
- Ти недей да ме учиш мене кое как е. Майка ти защо не беше на родителската
среща?
- Командировка е в Москва.
- Май постоянно е в чужбина. Ще видим тая работа. Я си дай домашното.
Той нарочно става бавно и мудно. От класът почват да се подсмихват.
- Какво ми се влачиш, като бабишкера бе, келеш? – ядосва се учителката
- Боли ме кракът – преструва се той и продължава да се тутка за да я дразни.
- Дай да видя – нетърпеливо го пресреща тя, но той нарочно изпуска тетрадката и
пак бавно почва да се навежда.
Избухва смях. Това я вбесява още повече и рязко се навежда. Грабва тетрадката. Започва яростно да прелиства. Виктор нарочно почва да се почесва като олигофрен и хитро намигва на Маргото. Тя звънко се смее с цяло гърло.
- Я пазете тишина, че ще взема да ви тресна едно контролно. Да видим тогава
дали ще ми се хилите като пачи на витрина.
От яд я избиват червени петна по лицето.
- На вземи си тетрадката и престани да ми се правиш на палячо!
Протяга ръка, но пак нарочно я изпуска. Класът се разтриса от смях. Учителката грабва показалката и го погва. Той бързо се изнизва през вратата съпроводен от неистовия смях на класа.
На двора са се събрали съмахленците на Чочо и главно Мадарци. Ще играят мач. Виктор или Гуджо, както му е прякорът се присъединява към тях. Най-малък е, но го включват в отбора на Мадарци под давлението на всеизвестния Роко и Владо Енергията на когото е любимец. Енергията му вика Альоша Птицин. Герой от някакъв тъп съветски филм. Тогава имаше лаф: “Филмът хубав ли е или Съветски.
Черна магия
Убиват хора, а след това ги реабилитират. А? Как ви се струва? Ама няма дори помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, защото е разпродажба на трупа за нови (и по-гнусни) цели.
К.Павлов
Привечер. Вижда се града. Разпрострял се е като огромна ракова метастаза из цялото софийско поле. Премигват светлини. Дъни музика. Чуват се няколко такта и угасва тока. Угасват прозорците на цял квартал. В друг свети. Пак няколко такта и се случва същото. Светва в предишния и музиката почва . Прекъсване. Угасва целият град... Светва. Музика. Мрак. Святка. Гасне. Градът се тресе в такт. Святка. Гасне. Пуши. Кашля. Чуват се яки пръдни. Всичко се тресе. Гасне и святка, като в преизподня. Последен такт и музиката секва кат заклана. Всичко угасва. Настъпва мрак и мъртва тишина. От небитието се появяват валма черна мъгла. Свети само една сграда с голяма витрина . Там продължава да звучи музика. Вижда се лозунг с червени букви: “От всички изкуства за нас най-важното е киното” Вътре в задименото барче познати физиономии от филмите пият мрачно.
Траурна музика. Отчетливо се чуват глухите удари на тъпан, който отмерва такта за бавен ход. На екрана на стената вървят документални кадри от погребението на Аспарухов и Котков. Камбаните бият на умряло. Мрачен глас рецитира четвърта част от “Камбаните” на Едгар По. Преливат кадри в шествието, поклонението и погребението. Ридае цял народ. От храма се стеле мъгла заедно с глухото ехо от риданията на преминаващите покрай ковчега.
Чуйте погребален звън
на чугун !
Размисъл внушава нам
монотонията вън!
В тишината на нощта
смръзва нашата душа
меланхолната заплаха
откъм храма.
Че в стенания, родени,
от ръжда в гърла студени,
чуваш драма !
А и тия, о , и тия,
що, сами в камбанария,
като в замък,
само бият, бият, бият,
в монотонна, глуха гама –
те ликуват, като срият
на сърце човешко
камък!
Ни жена, ни мъж е горе;
зверове не са, ни хора –
Злите духове! – се знае!
Царят им, що бий, това е!
И той вае, вае, вае
в химн камбанения звън !
Рипа в танец- с пояс вън,
по камбанения звън,
вие, пламнал в див огън!
Бие в тон, в тон, в тон,
В такт със химна в този звън,
в този звън!
В такт и тон, в тон, в тон,
с равния, нерад ромон
на ридаещия звън!
Бие, в тон, в тон, в тон,
бие, с гръм, с гръм, с гръм,
такт- в древен, строг канон –
на камбанения гръм!
На кам-бан!- Кам- бан!- Кам-банен звън,
На стенание, ридание
във звън!
Завършват кадрите с погребението.
Красива жена излиза от голямата витрина с лозунга. От вън я посреща сумрак и черната мъгла, която постепенно я поглъща. Влиза в тъмна стая. Мъглата след нея - постепенно изпълва цялата стая. Мъждука малка черковна свещичка. Тя се съблича по комбинезон. Ляга си. Леглото прилича повече на ковчег, отколкото на креват. Завива се до брадичката трепереща от студ.
Вратата на стаята изтрещява. Отварят я с ритник. Нахлува още мъгла, като черен дим . А сред валмата, на прага – силует на мъж в милиционерска униформа.
Силуетът се прояснява . Ритва с пета вратата, която се затваря с трясък. Жената гледа с широко отворени от ужас очи. В миг се завива през глава. Мъглата, тъмнината, трясъците създават чувството за нереалност. За мрачен сън.
Той тръгва към кревата – клатеща се е пиянската му походка. Застава разкрачен пред кревата. Разкопчава брича си. С рязко движение замята завивката, която остава да закрива само лицето на жената. Хваща деколтето на комбинезона и с едно “хряз” го разкъсва. В сумрака щръкват едрите зърна на мраморно бели като в морга гърди. Той придърпва двата крака към себе си. Обръща жената по корем. С дясната ръка и познатото движение скъсва белите и’ пликчета. Започва грубо и настървено да я обладава. В един миг полита назад. Двамата падат – тя върху него. На лицето му е изписана доволна пиянска усмивка...
Завивката все още закрива лицето и. Тя пропълзява пипнешком, на колене, сякаш търси нещо. Черната мъгла леко се раздвижва около тях... В миг светва лампата и се чува познатата музика. Тя се стресва и успява да грабне кования шиш до камината, и както той лежи тържествуващ, с разкопчан брич и гол тумбак – забива шиша в
слабините му. Изненадата е по силна от болката. Тя натиска вече с две ръце. Съсредоточена е като жрица на смъртта. Мрачно и някак замислено проговаря:
- Те ти булка Спасов ден... Те каква си я здробийте... Трай си тарикат...Иде ви краьот...
Думите и’ са тържествени, интонацията и’ е спокойна и хладнокръвна:
- Сeга...сега... Скоро ке доде... Не бой се..! Те...тука мечки нема...
Конвулсия. Той рита масичката и малката свещичка угасва. Вратата леко
изскърцва и едвам - едвам се отваря . Мъглата бавно започва да се измъква като плъх . Светлината става по-ярка. Осветява красива италианска камина, кристални вази, покрита клетка за птици и картини с ярки цветове.
Жената влачи с усилие навит килим през тъмен коридор. Мъглата се разделя на две в мрачен шпалир. Отвън е паркирана черна кола. Багажника се отваря сам и като паст поглъща товара. Затваря се и автомобила без звук изчезва в мрака.
Милиционерска оправия или история с “полиглоти”
1968 година. Лято. София. Предстои провеждането на Деветия световен фестивал
на младежта и студентите. Тържественото откриване е на Националния стадион “Васил Левски”. Секретариатът на ЦК на БКП възлага на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да "намери съответна форма за отклоняване искането на битълсите да участват".
Едно дванадесетгодишно сламенорусо момченце устремно и упорито си пробива път сред прииждащата тълпа и още не знае, че никога няма да зърне на живо любимата си група. Тогава на мачове и подобни прояви децата се пускат без билет или пропуск, ако са с родител. То застава пред главния вход. Оглежда се. Избира елегантно облечен чичко с позната физиономия. Помолва да влезе с него. Той се съгласява с весела усмивка. Хваща го за ръка все едно му е баща. Влизат през централното фоайе без да ги проверяват. Отправят се към правителствената ложа. Стоящите на разстояние милиционери застават мирно. Отдават чест. В това време към униформените приближава чужденец с делегатска карта на врата. Пита говорят ли английски. Те свиват рамене. После пита дали говорят немски. Пак свиване на рамене. Следва въпрос на френски. Същият резултат и тъпи погледи. Човекът махва с ръка и се отправя към входа на ложата.
Единият от тях казва:
- Май ще трябва да учим чужди езици.
- Че защо бе? – пули се другия.
- За да можем да се оправяме ако се наложи.
- Глупости! Тоя като е учил оправи ли се..?
Чужденеца доближава мъжът с детето. Отправя отново своя въпрос на английски. Този път има късмет. Отговорът е утвърдителен. Интересува го къде е операта.
Обяснено му е на отличен английски дори с имената на улиците по които да стигне.
В ония години табелите са само на кирилица, за да не могат капиталистическите шпиони да се ориентират.
Приближава друг делегат. Пита за Националната художествена галерия. Въпросът е на френски. Отговорът също. Наобиколят още. Мислят го за дежурния преводач. Подробно отговаря на още няколко езика. Чуват се фанфари. Откриването започва. Той се оттегля в ложата.
Е, момченцето бе Гуджо. Чичкото, министър Иван Башев. Баща на поетесата Миряна Башева. По това време той бе най-интелигентният и образован държавник у нас. Полиглот с многостранни интереси. Девет години несменяем външен министър. Тогава му каза:
- Залягай над уроците и спорта, но обърни специално внимание на езиците. Да не се пулиш някой ден като тез формени тъпанари. Всеки език е нов прозорец към света.
Мъдри слова. Но кой да слуша. Сега нямаше да има нужда от преводачи. Щеше да пише поне на английски или немски. Можеше да го четат по света. Време оно не сее и надявал, че комунистическата дивотия ще се сгромоляса. Че ще може свободно да се пътува и общува. Камо ли че България ще стане член на НАТО и ще влезе като равноправен член в европейски съюз. Три години по-късно едва петдесет и пет годишен Иван Башев бе убит... Системата изглеждаше непоклатима. А той си остана същия тъпанар. Историята за милиционерската оправия дълги години се разказваше като виц от ухо на ухо из софийските кръчми и кафенета.
Повечето днешни управници са някъде на негова възраст. Не знам защо, но нямам усещането да са много по-различни от ония двамата.
Черна магия
- Зелярооо...зеляро...
Сутрин е. Съмнало е. Мъглата я няма..
Жената отваря прозореца.
- Колко е килото? – пита тя.
- За теб хубавице и без пари може...
Черната кола изръмжава заплашително. Минаващите си плюят в пазвите и бързо отминават.
- Зелярооо...зелярооо... – отдалечава се гласът.
Сладкарница “Мимоза”
Тъй наречената Цеца Картечарката е преметнала крак връз крак. Седнала е точно до витрината. Късата пола едвам прикрива закръглените и стройни бедра. Пуши с дълго стъклено цигаре. Пие ликьор “Роза” Викат и картечарката защото сексирала като картечница. Сведущи разправят, че “калайдисването” и се отдавало от всяка позиция. Винаги била в пълна бойна готовност.
Влизат Жени Манекенката и фризьорката Ваня Трактора качени на високи токове. Отправят се към масата на Картечарката.
- Здрасти путко! Как си? – поздравява приветливо Манекенката.
- Здрасти Цец. – поздравява и Трактора
- Екстра фльорцо ! Здрасти Тракти. Най-хубавите моменти в живота ми са свързани с футбола. – подхваща тя.
- Мааш гащи по стадионите ли?- кокори се Манекенката.
- Не, моят ахмак ходи там, а аз при студентчето от горния етаж.
Избухва неприкрит весел кикот.
- Страхотно цигаре имаш. Откъде го гепи. – пита Трактора.
- Йогата ми го спечели на стрелбището на италианския лунапарк “Интернационал”.
- Кой йога? Жое Клемендоре ли?
- Не ма футболиста! Жоро Соколов. На него му викат йогата.
- Май си вдигнала нивото. Да не би и Гунди да познаваш?- подсмихва се Манекенката
- Още не. Ама и това ще стане...
- То твоя ахмак какво толкова вижда на стадиона, като е с ей такива лупи и е бая кьорав? – пита Трактора.
- Дреме ми на путката. Нали е доцент и комунист. Може съдя да стане...
Пак избухва дружен кикот.
- Комунистите и садистите са анонимни и долни. И едните и другите са все с мозъци болни. – прошепва тихо Манекенката.
- Шът ма путко. Да те изселят ли щеш. Сашо Сладура за подобни приказки го претепаа. – притеснено се оглежда Картечарката.
- По кво е доцент? – пита Трактора.
- Диамат.
- Диаманти ли копа? – чуди се Ваня.
- Не бе простотийо! Това значи диалектически материализъм.
- А, електрически значи...
- Ей, ама си проста!
Врата се отваря и разговорът замира. Влиза Ана Ми или по-точно Ана Минета. Обута е с “Пионерки”, зелен анорак и брезентова раница на гръб . Поздравява бодро и сяда при женската компания.
- Няма ли някой да черпи една бира? – пита новодошлата.
- Дай две бири – подвиква Ваня към дъртата рошава келнерка.
Отговор не последва, но след двайсетина минути влачейки крака сервитьорката донася две мърляви кафяви шишета.
- Няма ли чаши в това заведение? – пита Ана.
- Че маате от шишетията! Гадовете спреа водата. – отсича тя и влачейки отново крака гордо се отдалечава.
- Те на това му се вика соцреализъм в литературата – промърморва Цеца.
- А бе Цец! Ти откак почна да се ковеш с футболисти и от литература ли почна да отбираш? – смее се Манекенката.
- Че като са футболисти да не са прости като Боре Сополо! Тони Кръстев е футболист, ама е завършил химическо инжинерство и рецитира едни многостишия за жени и вино, вино и жени – чак да ти настръхне путката.
- Бая ти ляля балалайката ма путко! – включва се Ана.
- Трай ма Ми! Къде си се понесла така туристически дюздисана? На Витоша ли почна да въртиш минети. – хили се Картечарката.
- Връщам се от лагер... Да ти го начукам!
- Пионерски ли? – подкача я Ваня.
- Не! Пенсионерски... Днес ме освободиха.
- Е, а наздраве! Ще черпиш кат земеш пенцията – казва Цеца.
- Само ми е до черпавки. Немам квартира дека крак да подвия. Без работа съм и съм непрана и мръсна.
- Че требе да измислим нещо... – многозначително се подсмихва Цеца – Траки имаш ли две стотинки да се обадя на един приятел?
Ваня бърка в джобчето на чантата и слага две по две стотинки на масата.
- Ети две по две...Да се обадиш на всичките си приятели!
Избухва смях. Цеца взима стотинките. С кръшна и сластна походка се отправя към телефона, който е до вратата на заведението. След малко се връща със сериозна физиономия и сяда. Поставя нова цигара в цигарето. Облакътява се на масата и казва:
- Тая вечер ще спиш при мойто студентче! Но никакви минети. Ясно!
- Ясно...
- А ви гепа ще фърчи перушина! Ясно!
- Ясно...
Другите почват да се хилят.
- Нещо смешно ли казах? – сопва се Цеца – Утре в седем да си пред хода на завод
“Осми март” барабар с дисагите. Ще търсиш бате Льомпе. Той там е началник и назначава всякакви боклуци. Ще бачкаш в пералнята. Завода има овчежитие. Там ще спиш овцо загубена. В бояджийския цех са едни мои пичове футболисчета. Роко, Владо Енергията, Геша. Ще им пратиш много здраве от мене. Роко е приятел на моя приятел Жоро Соколов .Можеш спокойно да им боднеш по един минет за закуска... А на обяд ще те скъсат от почерпки. Ясно!
- Ясно Цец! – бодро и усмихнато отговаря Ана и отпива от бирата.
- Май са ти бол приятелите...? - смее се Ваня – Ще ми трябва пълна торба със стотинки за телефон. Я ма рошло дай по един коняк на всички – обръща се тя към келнерката.
- Рошава ти е минджата курво дърта недоебана – благославят я откъм бара.
- Ти по - си дърта! – отвръща Цеца.
- Ама ти по - си курва – чува се зад бара.
- Мерси – отсича Цеца.
Всички се разсмиват. След малко рошавата се довлича с таблата с напитките. Сервира с досада и презрителна усмивка.
- На здраве! – вдига чаша Ана.
- На здраве! – казват и другите.
За кратко настъпва тишина. После Ана запява:
- Калино ле Радо, росна ливадо, друса ли се твойта путка като мойта.
- Друса се и друса, мойта путка руса, повече се друса даже о от твойта. – припява възторжено манекенката.
- Рекли всички в село че Радка няма пичица. – обажда се Цеца.
- Радкината пичица, като любеничица, радовия кур като чукундур. – финишира
Ваня и вдига чаша.
Чува се мощен кикот.
