damba-dumba Виктор Топлийски :: Едно прекрасно интервю

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.02.2012 03:42 - Едно прекрасно интервю

Автор: vik56 Категория: Новини

Прочетен: 1170 Коментари: 0 Гласове:

ПИСАТЕЛЯТ КОСТА РАДЕВ:” ДУШАТА МИ ВИНАГИ Е ИМАЛА ЕДНО МЕСТОЖИВЕЕНЕ – МОРСКИЯ БРЯГ”

И този талантлив съвременен български писател – Коста Радев, е обитател на българската литературна Атлантида.
И Коста Радев е писател, напуснал софийското литературно блато.

Софийското блато му се отплати по своя си начин- клокочи миазмите си, без да го забелязва.

Но Коста Радев е жив и създава своите изключително талантливи книги, а те произвеждат своята бездарна книжнина.

За всички честни и талантливи съвременни писатели е някак си ентусиазиращо, че има личности като Коста Радев.

Значи, не всичко е загубено, значи, възможно е да се живее честно и почтено, казват си те, преставайки да забелязват маршируващите покрай тях легиони на овластената посредственост.

И така – да побеседваме с Коста Радев.

- Вие май сте единствения български писател, който е построил параклис? Не го ли разрушиха?

- Този параклис, който мнозина обявяват за мое дело, всъщност е рожба на няколко души приятели, всички те може би с по-голям принос от моя. Насред най-голямата беднотия, през 2000 година го вдигнахме – не че след това беднотията намаля, но след като се построи, хората започнаха да носят икони, свещници, утвар, кой каквото може. Оказа се, че само трябва да започнеш едно такова дело; след това то заживява свой собствен живот.
Освети го нашият приятел отец Любомир Попов – и това му коства сума неприятности с владиката Кирил. Но можехме ли да допуснем в нашия параклис да свещенодейства същество, срещу което настръхвахме съвсем интуитивно? Ето, впоследствие се разкриха – и прикриха – далаверите Кирилови; знаехме и за неговите оргии, а в принадлежността му към комунистическите служби никой не се съмняваше. Как тогава да го поканим? И ето, че параклисът ни е, да кажем, не дотам каноничен; но затова пък варненци го знаят и обичат и винаги има по някой да се моли там, между морето и небето, на един поглед от Бога.
Ако някой посегне на параклиса – как мислите, няма ли да се намери кой да прекърши ръката му?

- Любен Лачански (какво се случи с този човек?) твърди, че сте „православен християнски писател”. А на мен ми се струва, че в нашата литература, и вчерашна, и днешна, такива писатели няма. Българската литература никога не се е „центрирала” около святата Българска православна църква. И защо се случва това?

- Да, християнски писател... Дори съвсем неутрално казано, звучи доста старомодно, нали? Разбира се, в прекия смисъл никога не съм бил такъв. Ласкателно би било и тълкуванието, че съм писател, докоснат от Христа. Не бих могъл да бъда; планина грехове влача със себе си. Нали всички разочаровани, излъгани, пренебрегнати, обидени от мене ще се възмутят - и с пълно право? Грешни сме, проядени от всички човешки недостатъци – с кой пръст ще те докосне Господ, без да се погнуси? Християнски, как не. Но разбирам подтекста, а той е – писател, който се интересува от извечните, общочовешките ценности, които християнството издига за своя нравствена основа.
Но дори и за илюстрираш в творчеството си тези ценности – пак нищо не си направил. Защото тях всеки ги знае – защо тогава никой не ги следва? Ако опишеш един положителен пример, той ще бъде скучен, книжен и безполезен. Каквото е трябвало, описано е в житията на светците. Другаде трябва да бръкне писателят – в душата човешка. Там е полето на безкрайната битка между Доброто и Злото от Сътворението насам – и там ще бъде до деня на последния съд. Там са черните бездни на Достоевски – най-великият християнски писател, макар героите му да са отчаяни грешници. Бездни, до които не може да достигне Толстой – а той пък сам се е смятал именно за християнски писател. Но мужикът е плитък човек, дори и да е граф; и той не надхвърля скучната проповед чрез своите герои. Показният проповядващ християнин Толстой се страхува от ада – а Достоевски нагазва в черната му смрад и оттам изкарва мъничка горяща свещица надежда – че някога, след много столетия, може би човекът ще стане с милиметър по-добър, и това ще е победа над Злото.
Ако не сториш днес някаква добрина – да погалиш дете, да се усмихнеш на страдалец, да подкрепиш сакатия - значи днес злото е победило. Злото никога не спи, то работи като тумор в нас, дори когато спим. И единствената противоотрова е да твориш добро. Ето, в тази битка някъде трябва да намерим – всеки според таланта си – своите теми, образи и идеи.
Неколцина наши писатели се поблазниха да се разровят в християнските сюжети – и какво се получи? Самите те неверници, не успяха – и дори не пожелаха – да навлязат в човешката душа, да свидетелстват за титаничната битка. Или се уплашиха, не знам. Но факт е, че предпочетоха екзотичната – според тях – съблазън на различните ереси и се юрнаха да разхвалват българите колко велики еретици били. Глупости на търкалета; но комунистическата пропаганда ги изкара титани и великани, защото й бяха удобни. Всяка плюнка по християнството бе добре дошла за тях; а атеистичната критика усърдно търсеше и доказваше в кекавите им образи дълбочина и величие.
Най-удобната формула за комунистическите писатели беше „Бог е мъртъв!” – на отричания от самите комунисти Ницше. И понеже за да възкликнеш това, трябва все пак да си умен и философ – каквито те генетически не можеха да бъдат – хулеха обикновените свещенослужители. Изреченото от гневния Ботев в робските условия на изтребление и унижение „царе, папи, патриарси...”, плод на поетовата мъка, за мнозина стана знаме. Други пък, като Елин Пелин, предпочетоха гротеската и карикатурата и пияният, развратен и глупав поп стана любим герой на простолюдието; то винаги се е радвало на всяка попръжня към оня над него. Що се отнася до самия Пелинко, той в по-късно време съставя и редактира Библията за деца; и още се чудя това дебелоочие ли е, или е осъзнал какви вреди е нанесъл и рекъл да балансира малко; но писаното си е останало.
Тъй че литературата ни има и книги с религиозен елемент; но почти всякога оцветен в черно.
Но това съвсем не е само в българската литература. Няма нужда да търсим надалече – ей ти Сърбия с Нушич, ей ти Чехия с Хашек. Сигурно е било много шик да се изкарваш богоплювател; но замислил ли се е някой дали Бог изобщо го е забелязал? Волтер до смъртния одър се е смятал за велик атеист; а ето, че на косъм от смъртта се е разтреперил от страх и се е молел Богу да го приеме пак в лоното си. Представям се как се е подсмихвал Господ на стария грешник; и ако му е простил, проявил е излишно благодушие. Защото злото е направено и писаното остава.
А за Любо Лачански – пише, наскоро ми изпрати последната си стихосбирка „Храм”, която препоръчвам на всички. И ето, пак си мисля: как стана тъй – ние, неизлечимите бохеми, постепенно да обърнем очи нагоре и там да търсим някой тъничък, блед лъч и на него да топлим оръфаните си души?
Не е от възрастта; просто сме признали колко сме били глупави. Дано това да е проява все пак на някаква мъдрост.

- Сега сме свидетели на пореден удар срещу православната ни църква – повечето митрополити били обвързани с Държавна сигурност. Да, така е, но защо забравяме, думите на Збигнев Бжежински, изречени след рухването на комунизма, че „сега е ред на православието”? А православието е последната ни надежда за спасение, мисля аз, а вие?

- Винаги когато стане дума за нашата вяра, през очите ми са неделните литургии на отец Боян Саръев в Кърджали.
Една хубава църква; един свещеник отдаден на службата си, авторитетен и увличащ; чудесен дамски хор, превръщащ заедно с отеца службата в едно естетическо изживяване. Какво още би могъл да иска всеки мирянин?
А миряните ги няма. Десетина възрастни, тук-там шава някое детенце; и чудесната литургия ехти между празните стени. И това е в Кърджали, където дори да не си християнин, трябва да си в църквата – за да противостоиш на поглъщащата те турщина.
Но миряните ги няма. Църквата е празна. Вярата е празна. А природата не търпи празно пространство. Там действа законът horror vacui. И скоро вакуумът ще бъде запълнен. Неизбежно е.
И трябва да кажа, че ударът с досиетата на владиците от ДС беше нанесен от самата ДС. Може бе за да разчисти пътя към патриаршеството на човек при когото ще се молим Максим да се върне. Та кой не е знаел, че владика не можеш да станеш без благословията и сътрудничеството с ДС? Е, може и някои да не са знаели, но ние общуваме все пак с грамотната част от българите. Горе-долу такъв беше редът и в останалите страни-робини на комунистите. И все пак там църквите бяха храмове на инакомислието и хората се стичаха да чуят не само словото Божие, но и за глътка надежда за скорошно освобождение. У нас – какво бяха църквите? В най-добрия случай – експонати с музеен характер, където понякога се извършваха полулегални кръщенета, опела и панихиди; останалите пустееха, оставени на циганите. Не знам точно в какъв контекст е изказването на Бжежински за рухването на православието – дали предупреждава или го поставя като цел – но той нека не се бърка в нашите работи. Няма как да помогне, дори да иска, а иначе да си гледа икономиката. Защото самото използване на термина „православие” вече измества нещата. Ни гръцко православие ни трябва, още по-малко пък съветско; нарадвали сме се достатъчно. Ние искаме нашата си църква; православието по света е работа на външния отдел на Синода – тоест, на ДС.
Мисля си – дори да стане чудото и тия нещастни богопродавци се оттеглят доброволно и с мир из манастирите – или по-скоро в хотелите и резиденциите си – дори да се очистим от тях; дори да дойдат нови, млади, непокварени и отдадени Богу йереи – дали вече не е фатално късно? Рухването на българската църква е факт. Наместо да ни сплоти и обедини срещу комунистическите мутанти, вместо да възведе Божиите закони отново да управляват – не обществото, а човеците, съставящи това общество – какво направи църквата през двете десетилетия, когато уж беше свободна?
Нищичко. В началото на деветдесетте имаше наплив, българинът се обръщаше боязливо към своето християнство. Тогава ДС-синодът разигра разколи, скубаха бради, хулеха се по улиците и от амвоните – докато се оказаха сами в празните храмове.
Най-голямата победа на комунистите. Без бой, без разходи, само няколко отскубнати косъма. Нека си пее отец Саръев в пустата черква; ще пее, пък ще му писне и на него. А отсреща ще вият ходжите по минаретата.
Известна е формулировката на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев) : Има ли православие, има и България.
Много, много тъжно.

- Вие сте бивш журналист – работили сте в нявгашния вестник „Земеделско знаме”- още един пример за разрушителните страсти... Защо загина този високотиражен вестник за българската село? Сякаш хората в селата трябваше да бъдат лишени от своя вестник...

- Връщате ме много време назад, и то в години, които не обичам да си спомням. Тъй се стекоха нещата, че се озовах в „Земеделско знаме” след университета; за този етап това си беше чист дюшеш. Вестникът беше втори официоз, без съмнение; но в него имаше хора като шило в торба; все търсеха и намираха начин да публикуват нещо интересно и леко дразнещо – хем е според канона, хем има и нещо невидимо извън него. Ще спомена Петър Станчев и Наско Свиленов – две наистина големи имена. Изкарах десет години там, извоювах си дори известна самостоятелност; но уверявам ви, в атмосферата на тогавашните вестници имаше толкова отрова, както и обидата, че не правиш всъщност никаква журналистика, дори нищо не правиш – имаше колеги, ненаписали и една дописка през целия си престой там. Добре, че наблизо беше пивница „Волга, Волга” – там се сбирахме негодниците от „Знамето” (Марий Ягодов го наричаше Чифчи байрак и примираше от смях) „Поглед”, Кооперативно село” и „Труд” – кръчмата бе равноотдалечена от съответните редакции. В тази връзка си спомням главния редактор на „Орбита” Димитър Пеев, който формулира работата на колектива си така: Ние сме единствената кръчма, която издава вестник!
Но за онова време – друг път; много може да се говори.
Аз напуснах много преди вестникът да се разпадне. Тук вестникарите нямат вина; в политиците е тя. Поначало след – пък и преди – демократичния преврат БЗНС беше основния конкурент на комунистите, въпреки афишираната лигава любов между лидерите на двете партии. В БЗНС беше голяма част от интелигенцията, а още по-голяма част се натискаше да влезе там. Иначе – в Партията. При земеделците бяха селяните, там бяха турците. С готови и силни структури по места, във всяко селце, БЗНС беше страхотна заплаха за комунистите и те се заеха още през 89-та да го разцепят. И не само го разцепиха, ами го нацепиха на трийсетина трески. Много лесно се оказа. Плащаш милионче на някого и той си прави партийка. После всички получени по тази формула братски партии се хващат за гушките, докато гушнат букета. Само след година-две и помен нямаше от силната БЗНС, а на опразненото място комунистите нагласиха ДПС.
Ясно е, че след като няма партия, няма да има и вестник.
Жалко за земеделците – можеха да бъдат някакъв коректив, при това почтен.

- Друго определение за Вас е „писател-рибар”, излизате ли в морето или го съзерцавате вече само от брега?

- Ами това журналистите го измислиха – писател-рибар, рибар-поет, ей такива вариации. Звучи екзотично някакси. Сякаш противопоставяш едно възвишено занимание на някаква непрестижна професия. Или пък търсят не противопоставянето, а някаква вътрешна връзка? Това ми напомня нещо друго – когато преди време спечелих един конкурс, вестник „Труд” излезе със заглавие „Дърводелец спечели наградата за роман на годината”.
Такива ми ти работи със заглавията.
А рибарството си ми е в кръвта; опитах се да си вадя хляба с него, и още опитвам, но рибата така катастрофално намаля, че потърсих и разни други възможности. Все пак всеки ден, когато позволява времето, съм в лодката и с мрежите; и все се надявам... Вижте, писателят може да изгуби надежда, но рибарят никога.
И друго – нима има по-възхитително нещо от това да посрещнеш изгрева в морето, в прегръдките на Господа? Тогава разбираш, че живееш не със поезията или покрай нея, не; ти си вътре в поезията. И няма нужда нищо да записваш или да запомняш; изживей тия мигове и ги пази само за себе си; бездруго никой няма да разбере, колкото и да ги обясняваш.
Ти, лодката, морето и Бог; нищо друго.

- Защо се случи така, че българските писатели бяха лишени от възможността да общуват помежду си? Толкова ли са опасни? Какви са взаимоотношенията с т.н. „писателски съюзи, сдружения” и прочие опита за „управления” на писателите? Изключиха ви от СБП, заради включването ви в злополучното Сдружение, махнахте се и от там – макар че те ви даруваха с награди? Защо и Сдружението се оказа мъртвородено?

- Едно време членството в СБП беше показател дали си писател; друга мярка нямаше. Носеше и разни благинки – чужбина, издаване, творчески помощи, почивки, устройване на работа; дори на недоучилите им признаваха висше образование! Абе келепир си беше! От този келепир аз си избрах отпуските – дълги неплатени месеци тук, в морската ми колиба, с тълпите приятели и многото мастика. Нищо друго от благините не пожелах, а за чужбината отдавна ми бе казано: нали знаеш, че не можеш да излизаш?... Притрябвало ми е да излизам; моряк съм и знам – зад хоризонта следват само други хоризонти и това обезсмисля пътуването.
Когато се сформираше Сдружението беше сезонът на надеждите. Търсехме преди всичко нов морал. Друго не ни трябваше – само всичко да е ново, чисто и честно. И в началото беше. Съвсем в началото. После стана като при комшиите. Един механичен сбор от личности в един тефтер и неколцина хитреци, смучещи дивиденти; толкоз. Нито вестник, нито списание, нито издателство, нито нищо. Един клуб имаше, и него разтуриха, щото вътре членовете пиели, наместо да пишат може би. Не ги е срам!
Всъщност така вероятно е по-добре. Ами ако имаше собствена трибуна и издателство, по какво би се отличавало от червения съюз? Вярно, чак толкоз графомани няма как да съберат, СБП ги глътна; но в края на краищата те щяха да завладеят и трибуната, и издателството. Не се съмнявайте в това – те винаги са по-борбени.
По начало съм единак, не ставам за колективна употреба. Нищо не ми трябва, ничие съюзно рамо да ме крепи; щастлив съм си и така. Съзнавам обаче колко много колеги жадуват за срещи със себеподобни, за особена среда, в която да са отделени и различни от човешката маса. Десет години работих два етажа над писателското кафене – никога не стъпих вътре. Просто нямах нужда тогава, още по-малко пък сега. Имам приятели, които пишат чудесно, чуваме се, разменяме си книги, черпим се. Пред мене не говорят къде членуват, то си е тяхна работа; ще почленуват тук-там, пък ще разберат колко празна работа е това. Празна, не вредна; но мене и празното не ми трябва.

- Забелязвате ли липсата на литературна периодика? Списание „Пламък”, в което сте работили нявга, се превърна в частна собственост на Георги Константинов (който между другото е собственик, колкото и абсурдно да звучи, на българския клон на ПЕН-клуба и пожизнен негов председател...) и се появява като метеор, веднъж-дваж годишно, за да изпълни мисията си да похвали Георги Константинов... „Литературен вестник” е обсебен от партийните си страсти и служи само за прослава на редакторите му, вестникът на СБП се разпространява само служебно, сред членовете му. Литературна периодика на практика в България няма, може би защото и литературата ни подлежи на закриване и ликвидиране?

- Вярно е, почти няма литературен печат. Ама преди като имаше – какво? Помогна ли това да се създадат велики книги? Две петилетки изживях в литературно списание; четеш по цял ден ръкописи, а като дойде време да сглобяваме книжката, няма какво да предложиш. Но има и някакъв път към истината и вярвам, че е правилен. Свидетел съм колко изстрадват моите приятели със издаването на чудесния търновски алманах „Света гора”; но пък мъките си струват. Луксозен, мултимедиен и какво ли още не; и най-важното – пълен с качествена литература. Какъв ти тук провинциализъм, кой и по какво ще се сравни с него! На много места също се възродиха подобни алманаси; по-сиромашки, но вижда се стремежът към качество. Това е пътят – не да задоволяваш амбициите на посредствените автори, а да търсиш най-доброто.
Лошо е, че вестниците – не че ги чета, но така съм чувал – намалиха или спряха културните си страници. Или пък под култура разбират пак клюки, само че за актьори, примерно. Но като си помислиш – какво да търси едно прелестно стихотворение, например, сред сто страници бълвоч?
Старите списания и издания почти измряха въпреки добрата си инерция. Защо ли? Ами останаха в ръцете на същите издатели, а те не подлежат на промяна. „Литфорум” през 90-те бе един оазис – вестник, издателство, живот кипеше. И изведнъж – пари, страсти, интриги... Край. „Съвременник” успява засега да се опази; за другите пък изобщо не ми се говори. И се получи тъй, че един околийски град през трийсетте години е имал повече литературна книжнина, отколкото днешна България.
И самият аз, колкото и да обичам шумоленето на хартия, май ще повярвам в бъдещето на електронните издания. Друг е въпросът, че всеобщият достъп към тях изисква по-сериозно прецизиране на текстове и автори; но това ще си дойде с времето. Хубавото сега е, че всеки набеден писач може да си издаде каквато ще книжка; хубаво е дори това, че срещу скромно заплащане куп критичета ще го похвалят; по тови начин се освобождава издателската енергия и средства за наистина важната литература. И графоманът сит, и издателят цял. После има куп съюзи и сдружения, където се сбират графоманите да водят заедно организационен живот.
За всичко е помислила майката природа!

- Вашата проза е странно и омайващо поетична, въпреки планираната разруха на книгоразпространението у нас съм успял да се сдобивам във времето с всичките ви 12 книги с проза, но забелязвате ли, че казионната критика не забелязва творчеството ви...Сегашните послушници като предишните си имат спуснат от Фондацията списък и в него плут до плута, тук там по някоя плутеса и така обезлюдяват българската литература. Планиран ли е този процес?

- Този въпрос за връзката между поезия и проза винаги ме е удивлявал. В древността такова деление няма; вероятно хората са виждали и знаели, че когато искаш да изразиш нешо с думи, то е без значение как точно ще ги подредиш. Важното е да внушиш идеята си с подходящи средства. Мисля, че когато имаш мисъл, образ или чувство за споделяне, нещо в тебе самичко подбира изразните средства. Ти си само рупор, говорител; нещо като актьор; авторът е някъде вътре. Това е писателската шизофрения. Хубаво е, когато в резултат прозата ти има втъкана поезия; лошото е ако поезията ти е прозаична. Което логически извежда до старото подозрение, че като изкуство поезията все пак стои над прозата. Естествено, когато са равностойни по качество.
Не мога да се оплача от критическо невнимание; но няма и какво толкова да се похваля. Както каза един критик: абе хубаво пишеш, ама не си от нашите! Или друг един читателски отзив: Жалко, че толкова хубаво пишеш, ама защо в „Демокрация” а не в „Дума”?
Такива ми ти работи с критиците. Пък може и да са писали още, и други неща, но рядко ми попадат такива издания.
Всяка обществена формация си има своя съпътстваща фауна. Фашисти и комунисти тръбяха, че създават ново изкуство / като изгориш старото, всичко след него е ново/; принизено до нивото на масите. Пролетарско, демек. Знаем го, помним го, още е в учебниците на децата ни. Сега е безвремие, междинен период. Старата мръсотия си лежи и мирише, всеки опит да се разчисти бълва нови зловония. Нова мръсотия още не се е напластила; и по-добре да не бързаме. Там някъде расте новото и свежото; и то в никой случай не е в крякането на новите жабчета в старата тиня. Ще му дойде времето. И на мене ми се иска да е по-бързо, но в културата бързането винаги е вредно и безсмислено. Културата е консервативна в същността си. Не е въпросът набързо да засипеш блатото с камъни; жабите ще се покатерят отгоре и пак ще крякат. Правилното е търпеливо и внимателно да се почиства, да се отстранява тинята, да се филтрира водата; докато се превърне миризливото блато в бистро езеро – и там без чужда помощ ще се завъди голямата риба.
А убийството на литературата няма нужда да бъде планирано. Смачкай човечността, скъсай нишките към Бога – и тя сама ще умре. Аз не вярвам, че държавата ни в този уродлив вид ще подпомага литературата. Тя би помогнала само на литература, подобна на нея – уродлива. И в редките случаи, когато се намесва, тя прави точно това. Променете държавата, прочистете блатото – и ще има всякакъв вид изкуство. Другото е физкултура, не култура.

- Днес големите творци на България бягат от София... – Борис Христов е в едно селце, толкова ли е гнусно в столицата?

- За разлика от хиляди кандидати за славата, аз си бях софиянец с жителство и не се наложи да се унижавам поне по тази линия. Но знам прекрасно какво беше; затова разбирам тези момчета и момичета с еднопосочния билет към столицата. Там бяха редакциите, издателствата, Съюза – всичко мечтано и сънувано беше там. За разлика от тях, аз имах всичко това на тепсия и може би затова не го ценях. Душата ми винаги е имала едно местоживеене – морския бряг. И щом ми се отвори възможност да се върна тук, направих го. Какво съм загубил, от какво се лишавах, няма да говоря; но оттогава живея в хармония. Виждам само когото искам, говоря само с хора, които обичам, пиша само каквото пожелая. Не ме питайте как се изхранвам – пълна загадка е, но се получава и това. Бог обаче знае.
Борето Христов – шапка му свалям ! – изкачи бързо върха на славата; видя, че там няма нищо, и слезе. Изразът е негов. Нима е по-добре да разнасяш славицата си из площад „Славейков” или графоманските сборища? Ако уважаваш таланта си, намери му удобно място за живеене, и той ще ти се отблагодари. Мисля, че той постъпи така, аз също.
Не призовавам никого, не всекиму е възможно да живее в гората и морето да му блъска нощем под прозореца; пък и много пренаселено ще стане. Всеки избира – на село ли, в планина ли, един колега даже в пещера се беше заселил; все едно къде, важното е да го направиш, щом веднъж си го пожелал.
Всъщност вече и за половин час да отида до града, нещо ми кипва и хуквам обратно.
При това не говорим за София, а за прелестната Варна.

Така и не се роди българска проза за морето, защо, според Вас?... По времето на социализма такава проза не бе препоръчителна, защото имаше по-важни теми – за строителството (на нашенската си Вавилонска кула), за петилетките. По времето на капитализма тази тема отново бе забранена за българските писатели, тъй като те трябвало да бъдат „модерни” ... Ще дойде ли време и за тази вечно забранявана тема в българската литература?

- Българинът никога не е бил морски човек. Дори старите крайбрежни къщи са се строели с гръб към морето. Изглежда тази стихия е враждебна и неприемлива за българската душевност. Доколкото е имало рибари и моряци, те са били турци и гърци. В литературата ни морето се появява като декор, някъде като символ – но нищо повече. Повече внимание му отделят художниците, имаме чудесни маринисти – но колко са, една лодка хора. Нашето отношение към морето е на планинци и полендаци открай време.
Е, след като народът няма любов към морето, народните писатели ли да имат?
Неотдавна излезе един сборник „Българска маринистика”; спомням си с какъв зор покойният Върбан Стаматов и Кольо Радев успяха криво-ляво да намерят десетина автори. Но маринистика далеч не е само проза за нещо, което се е случило на море или близо до него. Не са и случките с моряци. Не е и ежедневието във флота. Маринистика е да уловиш и предадеш на хартия вълшебството на стихията, нейното божествено съществуване и предназначение, и Божията воля, която я движи. Тук човекът може и да го няма. Може и да се бори с нея като старецът Сантяго. Може да търси дяволския пръст или пък Божията ръка – като Ахав. Това е високата маринистика; другото е декор.
Дали ще й дойде времето ли? Няма. Черно море загива, друго си нямаме, флот нямаме, рибарството умира – каква ти маринистика?

- Следите ли това, което се представя за съвременна българска литература?

- Чета каквото ми препоръчат и каквото ми донесат. Имам прекрасни приятели литератори и се доверявам на вкуса им. Във всички случаи те са извън групите, дето се плюят една друга и се хвальотят помежду си. Талантът няма нужда от групировки. Чета ... не, няма да изреждам имена, все някой ще се нацупи, че съм го забравил. Тези отношения са като в редакциите – ако върнеш ръкопис някому, печелиш враг до гроб. Публикуваш ли го – сърди се, че си го забавил, че си променил някоя много важна буквичка, че хонорарът малък... Все едно си в детска градина; но така е с артистите. Да му мислят съпругите и приятелките им!
Ще кажа, че има и хубави четива. Има и добри. Има и ужасни, претенциозни и просташки. Ами свят широк, пишещи всякакви, както бе казал един поп в един виц.
Искам да напомня на всички кандидати за слава една статистика. Малко е произволна и приблизителна, но и това е достатъчно понякога. Имат ли представа колко писатели е имало по времето на Яворов? Я ми избройте няколко! А са били хиляди. С книги, съдби, самочувствие. Правели са списания, издателства, печатали са книги; съдбата им се е наричала Литература.
А сега ги няма. Останал е Димчо – оня, Дебелянов с бащината къща, дето тогава никой не го е знаел, камо ли да го признава.
Тъжно, нали? Но такъв е животът за всеки, дето се приема много насериозно.

- Усещате ли дивия атеизъм, който изригва от книжките на казионните писатели? Ами че, назначените български модернисти и постмодернисти са в по-голяма степен марксисти в своя антихристиянски бяс от предходните марксисти? Как си обяснявате това?

- Атеизмът е другата дума за бездарност. Не призовавам да се кръстиш над всеки свой ред и да се кланяш и палиш свещи, та дано Бог ти прати някой сюжет. Говоря, че не носиш ли Бог в себе си, никога няма да пламне искрата в тебе. Може да съчиниш някое сръчно стихотворение; дори роман можеш да скалъпиш със заемки оттук-оттам; но толкова. Пълно е с такива илюстративни романчета. И понеже никога няма да признаеш, че си просто бездарен, насочваш гнева си към ирационалното, а енергията си – да организираш приятели и организации за промоции, чествания и хвалби.
А има много лесно и достойно решение. Навремето малкото ми братче – мир на душата му! – бе определено от мама да свири на цигулка. Започна да идва в къщи един достолепен учител, господин Кайтазов се казваше; скрибуца братчето, мъчи се – знаете какво е. И на третия-четвъртия урок този достоен мъж просто отиде при мама и каза: Вижте, госпожа Радева, моето дълбоко убеждение е, че трябва да насочите таланта на детето си в някое друго поприще!
Ето, такъв съвет бих дал на всички пишещи, отхвърлили Божията закрила. Несъмнено в обществото има професии, където безспорният им талант би се развил и процъфтял. Защо се измъчвате, толкова ли е срамно да не можеш да пишеш? Ами аз една нота не мога да изпея и не чувствам никакъв срам.
Тъй се развива гнева към божественото. Хем не признават, че без него не може, хем го оплюват, защото ги е подминало.
То остави, че така се раждат разни писмени малформации, ами трябва и да ги защитиш научно. И, както са правели всички слабо одарени през всички векове – кръщават се модернисти. Ами хубаво! Добрата стока няма нужда от етикет, но щом имате потребност – моля! В един учебник Розалия Ликова – обичах дълбоко тази жена! – ме определи като постмодернист или нещо подобно. Още нямам представа какво точно е това, хубаво или лошо; но понеже тя ме харесваше, сигурно е похвално.
Ти си напиши нещата, пък сетне критиците да те поставят на който си искат рафт – това им е занаята.
Само ще припомня една стара истина – Бог се грижи за всички и обича всички; но все пак пуска по нещичко само в ръката, протегната към него.

- През 90-те години, това което се назовава съвременна българска литература постигна най-голямото си падение – в официализираната си част текстовете са енциклеподия на човеконенавистничеството, на порнографията (спомнете си стихчета като това за „високо вдигнатите крака” на Силвия Чолева или драмата на Красимира Джисова, която изплака:”Защото изчука ме ти”) ненавист към българския дух (предложението на Ани Илков да „отрежем главата на Вазов”) или сочения за „най-превеждан в чужбина” текст за миризмата на гаджето, което сере пред тебе”, същия „автор” сега е сътворил нещо си за „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно” и медиите денонощно го възхваляват...

- Творческата безпомощност какво друго да роди? Но това нито е днешен феномен, нито ще отмре с поумняването на бъдещите творци. Даже в началото на миналия век са ги обвинявали, че епатират – такъв е френския глагол – обществото. Но да не забравяме че преди век и половина Петкославейковите „бели ненки”, облечени само в стихове, са били не по-малко шокиращи. Нито вирнатите крака и вагиналните вайкания на тия сегашни авторки, нито миризливите извержения на други са нещо ново. Поне в тази област всичко вече е написано, и то отдавна, и то много по-добре. Клозетната литература съществува отпреди клозетите дори; щом такъв е естетическият избор на тия автори, кои сме ние да ги съдим? В тази област има един съдник; както казах преди малко, той определя Пею ли ще остане, Димчо ли, или пискливата кохорта покрай тях.
Хубаво е някой да обръща внимание на миризливите глупости колкото да напомним, че все пак има и редовни хора наоколо. Но чак пък да им отделяме толкова внимание – защо? И най миризливата консистенция все някога се измирисва от само себе си. Останалото довършват мухите.

- Непонятно ми е мълчанието на българските писатели. Мълчи Валери Петров, мълчи Борис Христов, мълчи позорно Антон Дончев, да продължавам ли да изброявам мълчащите? Толкова ли е страшно да се противопоставите на диктатурата на посредствеността, г-н Радев? Защото и Вие сте сред мълчащите...

- Мълчанието понякога може да бъде оглушително. А може и да е затишие пред буря. Разбира се, буря не можем да очакваме от най-възрастното поколение; то би трябвало сега да прави равносметка край чайника, да размишлява и търси своите грешки и пропуски, а не начини да ги замаже. Защото имат много грехове за опрощаване. Както казах, литературата е консервативна конструкция и днешната трябваше да стъпи на техните гърбове. Може би и затова конструкцията ни е доста кекава? Те живяха затворени в своето измислено време, решаваха там измислени проблеми; животът им премина в една удобна лъжа. Не говоря тук за Борето Христов, понякога съм си мислил: този човек май е имал договор с Бога да напише петдесет стихотворения, и договорът е изтекъл, и двете страни са изпълнили своето; какво повече да искаме от него? Дай Боже на всяка държава такива поети.
Доста години от живота си заделих да пиша гневни, язвителни и поучителни статии за нашите си български работи. Една по една трибуните рухваха, вестниците се затваряха; мога ли да забравя как Костов спря собствения си вестник? Такива са ни политиците – слепи и глупави. Тях ли ще променим с писанията си? И накрая – както няма литературен печат, тъй няма и политически. Четем десетки мутанти на един и същ вестник, както гледаме една и съща телевизия. Повтарям – надявам се вече единствено на електронните медии. Поне докато не измислят и за тях някакъв начин за контрол.

- Мислите ли за мемоари? Ако сте ги наченали - КНИГИ NEWS изразява готовност да ги публикува на части. Давате ли си сметка, че сте длъжен да свидетелствате пред съда на Историята? За СБП, за вестник „Земеделско знаме”, за вашите литературни приятелства и вражди... Няма нищо по-страшно от липсата на памет, нали?

- Мемоари – не; твърде глупав живот живяхме всички, та да го чоплим и в мемоари. Но имам един ръкопис, който все някога трябва да довърша – казва се „Мръсната дума писател”. Може би ще има някои наблюдения и разсъждения; в никой случай разни клюки, оплаквания и прочие. Писна ми да чета мемоари, предназначени да оправдаят безплодното и дори вредно съществуване на автора си. Тъй че много се пазя да не изпадна в такова положение.

- Ще оцелее ли България?

- Само ако Господ прояви някаква изключителна милост. Но и аз да бях на негово място, доста щях да се замисля. По-вероятно е след време тази територия да бъде оградена и предоставена на световното ромство. Само че как ще ги оградят, нали веднага ще окрадат бодливата тел?

- Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Сега навлизам в компютърните дебри и не мога да давам мнение; но бъдещето е ваше.

Интервю на Стоян Вълев

На снимката - Коста Радев

Нагоре