Роман от Виктор Топлийски по идея на Жоро Дочев

Ни следа, тъма проклета!
Сбъркали сме пътя, знам!
Бяс ни води из полето,
влачи ни насам-натам.
Колко са, кого ли дебнат
и пищят сред нощен мрак?
Караконджо ли погребват,
вещица ли женят пак?
А. Пушкин

А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околностите. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им как се спаси бесният.
Евангелие от Лука, 8, 32–36

ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ
Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените -
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.
Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.
Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника...
Но от законите базмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.
Докрай разпасали колана на душите,
бесуваме като пирати, не видели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша...
И както скачаме из въздуха да хванем
протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето...
Певицата - луна, отдавна прелъстена,
лежи разголена - с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.
А слънцето - началникът на светлината,
мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.
© Борис Христов

Седяхме с Жоро Дочев в кафенето “Жълтото” до Мадарската градина и си пиехме ракията. Понеже Жоро почти не вижда и не може да чете, а е любопитен за три села му разказвах откъси от великолепната книга на професор Александър Цанков: “Моето време”. В един момент той подхвърли:
- А ти защо не седнеш да напишеш един роман за нашето време?
- Не ми е интересно – отвърнах.
- На теб не ти е, но на бъдещите читатели може да е. Стига си се топил в ракия и спомени за умрелите си приятели.
- Толкова много е написано сега по вестниците, че си губи смисъла.
- Колко хора ще се върнат да четат стари вестници? Колко? А един добър роман остава за поколенията.
Замълчах. После разговора се отплесна в друга посока.
След време пак седях в “Жълтото” и внезапно ми хрумна заглавието: “Когато боклуците изплуваха”. Това явно бе асоциация от “Когато рибите изплуваха”. Имаше такъв филм от моето детство. Мислите ми пак отплуваха в посока минало. Скоро се появи Жоро. Реших да го зарадвам с новото заглавие. Хареса му. Истината е че и досега не се е оформила както трябва идеята за романа. Но все пак трябва да се почне от някъде. И ето какво случайно открих днес в нета:

Доносите на Кеворк Кеворкян срещу Димитри Иванов, Румяна Узунова и Дончо Цончев